Нашият випуск постъпи в Морско училище на 19 август 1949 г. като кадети. Кандидатствахме по 19 души
за едно място. Бяхме на 16 г. и завършили 9 клас, учихме 2 години, т.е. за нас това беше гимназия. (После се преминаваше в т.н.
„висш курс“, но фактически Морско училище стана висше учебно заведение през 1956 г.) След това първите по успех 15 души ни изпратиха да
учим в Ленинградското военноморско училище. Пуснаха ни в отпуска и казаха: „Чакайте съобщение“. Като се събрахме после се оказа, че не
бяхме същите 15 души, някои бяха извадени и други сложени на тяхно място. Но това е друг въпрос.
В кадетския курс имаше звания „кадет“ и „старши кадет“. Ние бяхме последния кадетски корпус в
Морско училище, след това престанаха да приемат кадети и започнаха да приемат завършили гимназия. При нас командваха офицери,
завършили преди Девети септември. Това бяха някакви други хора. Те не бяха народни офицери, а бяха офицерска каста. Знаеха си цената
и следваха точно определен път, бяха много интелигентни. Не ни внушаваха никакви политически идеи, това беше изключено. Тогава и
офицерските звания бяха различни. Завършилите Морско училище бяха т.н. „Мичман втори ранг“, с една чертичка и една малка звездичка.
След 2-3 години те стават „Мичман първи ранг“, с една чертичка и две звездички. После стават „Лейтенант“, с една чертичка и три
звездички. Това бяха старите звания. Тези хора бяха изключително коректни, перфектни хора.
Тогава кадетския корпус се помещаваше в казармите на Осми полк. Тоалетните бяха навън и през
зимата трябваше да се обличаме и отиваме до там, ако се наложи. Един от нашите кадети беше направил „голямата работа“ в класната
стая за да не излиза през зимата навън. На другия ден се свиква сбор на ротата от командира на ротата мичман първи ранг Димитър
Светославов Димитров. Между впрочем ротният командир много рядко се явяваше пред строя. Обикновено ротата се ръководеше от взводните
и помощник-взводните командири. Събитие беше ротният командир да се появи пред строя. По този начин се създаваше дистанция, т.е.
всяка жаба да си знае гьола. И така, на сбора ротният командир започна разговор, който аз никога няма да забравя. Той каза: „Уважаеми кадети,
когато вие постъпихте в Морско училище аз се постарах да ви обясня най-подробно какво може да правите и какво не може да правите тука.
Сега съм ви събрал да ви се извиня задето не казах, че не може да вършите „големи работи“ в класната стая. Затова моля да бъда извинен“.
Това беше целия разговор на ротния командир. Ето това е манталитета на тези остроумни, умни хора, професионални хора. Такива бяха тези
офицери. Между тях имаше един взводен командир от „новите офицери“, няма да му споменавам името, който се тупаше в гърдите и казваше:
„Знаете ли колко куршуми има тука“? Тоест когато е бил партизанин. Това беше разговорът му пред строя. Ето каква разлика има между начин
на мислене, категория на мислене и т.н.
Кадетският курс понякога се наричаше гимназиалния курс на Морско училище. Имахме много добри
преподаватели, особено по математика – Велко Стоянов, няма да го забравя. А в Русенската мъжка гимназия, където учех имаше друг голям
математик - Матю Попов, завършил Сорбоната. В момента в Русе съществува математически клуб на негово име. След това и при нас започнаха
да се променят нещата. Престанаха високопарните декларации като кой „колко куршума има в гърдите“, нещата си тръгнаха по нормалния път.
Но това беше един преход, който даваше различни представи къде си, какви са били условията, начините на мислене преди това. Все пак ние
бяхме деца.
Началникът на училището, който отвори вратите на науката в Морско училище беше Дичо Узунов. Никога
не съм в бил в добри отношения с него, но не мога да си кривя душата, че той беше достоен човек със съответните кусури, които има всеки
от нас. Мога да дам един пример в това отношение. Аз бях задочен аспирант в Ленинградския корабостроителен институт по това време заедно
с кап. Папазов, но той беше във Военната академия в Ст. Петербург. Дичо имаше навика да изслушва аспирантите за да разбере как върви
работата им. Аз току-що се бях върнал от Ленинград, той ме среща в коридора и ми казва: „Кюлджиев, добре дошъл“! Отговарям:
„Добре заварил“. Заповядва ми: „Тръгни след мен“. Тръгвам след него, а той отвреме навреме се обръща и ме пита: „Вървиш ли след мен“?
Отиде при Мето бръснаря да се подстригва. Каза ми: „Седни“! След като се подстрига, трябваше да отидем някъде в тила в столовата,
той напред, аз след него. Като си свърши там работата отидохме в централния корпус и влязохме в неговия кабинет. Седнахме и той
каза: „Ха сега кажи какво е твоето положение като аспирант“. Аз започвам да говоря общи приказки, защото човекът не е професионалист.
Той каза: „По-подробно искам“. Почвам аз същото, но по-детайлизирано. „Но аз искам още по-подробно“, казва той. И аз му отговарям:
„Вижте какво, другарю кап. I ранг, за да водим по-конкретен разговор с вас трябва да извадя един бял лист за да ви напиша някои
формализирани изрази за да се разберем и намерим общ език“. Той ме гледа така и отговаря: „Какво искаш да кажеш, че твоят началник не
разбира твоята наука“? „Разбира се, че не я разбира“. „Стани, свободен си“. Обаче на другия ден нямаше злоба, това беше забравено както
и от моя страна. Е такива бяха нашите отношения с него. Такъв един противоречив човек. Правим някакви походи някъде, на лагер сме.
Той става сутрин и свири на кавал. Той беше от Смолян, беше достоен човек.
Кожухаров също беше добър човек.
Асен Николов, заместник-началник по учебната част беше изключително ерудиран човек.
Преди известно време със съпругата ми чакаме пред един кабинет във Военна болница. При нас идва
съвсем непознат млад човек и казва: „Искам да ви благодаря, кап. Кюлджиев, за лекциите, които съм слушал при вас“. Той е бил курсант
в Морско училище. А в МИТ-то потоците бяха големи и след като се пенсионирах по 24 май бях заобиколен от мои студенти в МЕИ-то. Те ме
помнят, аз не мога да ги помня всичките. Тези неща са много приятни.
Аз отказах да се занимавам с професурата си, понеже познавам много добре колегите си от София.
По тази причина казах: „До тук“. Затова пък си написах 3-4 учебника така както бих желал да бъдат.
Имаше един колоритен офицер от миналото, беше командир на кадетския батальон. На лагер сме около
езерото. Сутрин като се строи батальона, той козирува и поздравява: „Здравейте кадети от моя батальон“. Както казах, при нас
конкуренцията за влизане в Морско училище беше ужасна. Конкурсните изпити бяха по математика и български език.
Ротен командир в кадетския курс ми беше кап. Ставрев. Той беше служил в германския подводен флот.
След завършването правим екскурзия с автобус из страната, той ни води. Отидохме във Велико Търново, влизаме в един ресторант. По
това време там се намира девически клас от софийска гимназия. Той ни казва: „Аз ще се оправям с учителките, а вие с ученичките“.
От нашите имаше един, казваше се Герасимов и на тази среща започва да танцува с някакво момиче. Тя мълчи, той мълчи, тя мълчи,
той мълчи. И по едно време той се осмелил и запитал: „Слушай, ма, да те интересува нещо за морето“?
Ние бяхме изключително добре подготвени в средния курс на Морско училище. Спомням си,
че когато постъпихме в Ленинградското военноморско училище ни организираха някакви елементарни курсове по математика и физика.
А ние вече бяхме учили диференциално и интегрално смятане. Лицето на кръга например го намирахме чрез интегриране на елементарни
триъгълничета. И учителят от някаква руска гимназия, който ни водеше курса, не можеше да повярва откъде знаем тези неща.
Веднага прекратиха курсовете и започнахме обучението. Мнението на руснаците беше, че ние сме едва ли не живели в джунглата,
но то много бързо се промени.
PS. Тези спомени на нашия преподавател са записани от Михаил Бояджиев (кл. отд. 111) на 30 август 2016 г. и публикувани в неговият блог.